Отиваш си, не мога да те спра.
Мъка е обзела моята душа,
слива се с надвиснала мъгла.
Нуждая се от твоето рамо
до мен да те задържа само.
Не тръгвай! Остани!
Лицето ми е обляно в сълзи,
един копнеж запълни:
не тръгвай... остани!
Не е лесен пътя ти,
но аз съм с теб завинаги.
Помни думите ми,
защото те са истински.
Знам, че не зависи от теб,
ще виждам често твоя силует.
Знам, че трябва - отиваш си,
ще виждам често снимката ти.
Ще чакам с нетърпение
да се върнеш.
Срещата ни с вълнение,
да ме прегърнеш.
Не ще те забравя,
със спомена ще живея.
Ще чакам деня, ще копнея,
в който ще те видя, запея.
© Александра Николова All rights reserved.
