Откакто те обикнах, все вали
Откакто те обикнах, заваля.
Сезоните са все едни и същи –
променят се годините, в числа,
изгубили способност да се връщат.
Без тухли зидах тъжната си къща,
а дом не сътворих. Но от трапезата
запазих неначенатия къшей,
за теб да има – гладен ако влезеш, и
постелята по тъмно съм ти везала.
Земята натежа, и всеки грозд
по кожата си с болка се разпука,
плашилото примами онзи кос,
с едно гнездо във вехтото си сукно.
И виното немирно забълбука
на бъчвите разсъхнати в утробата.
Да можех през невидима пролука
до дъно да го пия, а отровата
на спомените вече да е кротната...
Откакто те обикнах, все вали.
Дъждът надхвърли рамката на дните.
Пространството до капка се смали
на виното в нестройния му ритъм.
Секундите почукват ситно-ситно,
белязали с наклона си и равното.
А капката, от липсите пропита,
с потайната хипноза на забравата,
ще стигне и за живи, и удавници.
© Петя Павлова All rights reserved.
