Откровение
Пътят е безкрайно кратък,
а ние, бързайки, се мъчим да го удължим.
Невиждайки, че получаваме надежда във остатък,
а горчивината, мислим си, ще подсладим.
Мирисът на дъжд ни покварява,
защото кара ни да дишаме с мечти.
Но ураганът на реалността си ни отвява,
докато съществуването в монотонност продължи.
Разпродажба на възможности изпуснати.
Грабещи ръце, купуващи си чужда орисия.
С души от смачкани тела откъснати ,
като увехнали цветя в саксия.
Упадъчност на килограм разпръсната
между слепите оглеждащи очи.
Дали надеждата ще бъде пак допусната,
или ще я оставим сама по пътя да върви?
© Лекса Джорджис All rights reserved.
