И последният залез някога идва,
разхождам се боса в поля от коприва,
не боли, а от болка бавно умирам
и очите нещастни не мога да скрия.
Диаманти в катрана без блясък остават,
вятърът с грохот вратите затваря,
съдбата нахлува и разпилява листата,
всичко отлита, защо ли да чака?
В пепел заровена, лицето си скривам,
изпивам отрова, но само заспивам,
отчаяна, отдавна превърнала се в никой,
още живея, но всъщност - насила.
© Теди Дамянова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
