Овършана
И пак вървя. И не че нявга спирах.
И пак тъжа. Така е по съдбовност.
Върти се мелницата - колело грижовно,
прибира кичура разрошил се виновно.
И не че стигах, пътят бяга бясно,
а после ключът - някъде изпаднал,
звъня в безсъница, потропвам плахо
и всичко свършва толкова банално.
И там седя, притворена от грижи,
умората усилва се в кресчендо,
да бе отворил, бяхме близки...
Да пренощувам, много е студено.
И само нощ е, малко закъсняла,
почти греховна - в мислите ни само.
Да бе ме пуснал... И да бе поплакал...
И ще си тръгна в мъката си врасла.
Почти сама, условно забранена,
от зърното си овършана гола ходя.
Върти се колелото безконечно
и чупи се стрелката на живота.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
