В затворник се превърнах аз.
И времето се влачи толкоз бавно,
тягостно, горчиво, изпълнено с тъга,
но твоят нежен образ в моята глава
превръща и болката, и цялата таз мъка,
и сълзите ронени в тъмнината на нощта
в надежда – божествено сияеща, блестяща.
И летя през нея аз, като птица нося се,
със силна вяра в сърцето ми стаена,
че пак ще видя те, ще чуя звънливия ти глас,
пък било то и в някой друг, далечен свят.
Ще целуна тъй жадуваните устни, ...