Палачът отнякъде смътно познат...
Прегръщах фъртуни, проправях пъртина,
разпалвах огньове с огниво сърце,
приятел да сгрея, през преспи да мине,
изграждах мостове с две слаби ръце.
И брулеха бури челото високо,
зад крехките плещи приятеля крих.
Дори и в безпътица търсех посока,
звездичка ме водеше – тъжният стих.
И някак си лесно ти, друже привикна,
в мен, крехка и дребничка, виждаш скала.
Сълза от очите пред тебе не бликна.
Такава сега съм, но бих ли била,
да нямаше теб. Виждах нещо плетеше.
И мислех венец е от клони и цвят.
Наивница! Просто бесилото беше.
Палачът отнякъде смътно познат...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
