Парабола на един живот
Бележките за парно и за ток
старицата забождаше на гвоздей.
Домът ѝ беше по-студен от смок,
а думите замръзваха на гроздове.
Заспиваше на стария дюшек,
надупчен от ръждивата пружина.
Съдбата скъса своя празен чек
за нея още в младите години.
Мъжът ѝ – работлив ала болнав –
остави след смъртта си два сирака.
Животът я напъха в тъмен шкаф
и я прокле добро да не дочака.
Децата си изучи с кървав труд,
умници те като баща си бяха.
Момчето стана архитект прочут
и отлетя от родната им стряха.
А щерката в чужбина посади
на младостта си коренчето тъжно.
Забрави тя сълзите отпреди
и за съпруг заможен се омъжи.
На майка си харизаха таблет –
в неделя отдалеко да ги вижда.
Синът дори тогава бе зает,
градеше имидж той, улисан в грижи.
Понякога изпращаше пари,
с надежда съвестта си да откупи.
А нея мъка взе да я гори
и режещ миг сърцето ѝ да чупи.
Момичето две дъщери роди,
но как през сив екран да ги докосне?
С последен дъх душата ѝ в зори
простена над смълчаните въпроси.
А думите им – гроздови зърна –
замръзнали, съня ѝ украсиха.
Тя никой не упрекна. Но с вина
децата при баща си я зариха.
© Мария Панайотова All rights reserved.
