Той: (на глас) Здравей! Как си?

        (наум) Пак нямам много време…

Тя: (на глас) Добре съм.

      (наум) Студено ми е… без теб…

Той: (на глас) Какво правиш?

        (наум) Как ми се иска да съм по-близо…

Тя: (на глас) Гледам филм.

       (наум) Мечтая всички възторжени моменти... с теб… да имат продължение…

Той: (на глас) Ще ми го разкажеш някой път…

         (наум) Не мога да зарежа работата си точно сега.

Тя: (на глас) Разбира се. Когато се освободиш...

      (наум) Усещам ускорението на времето, но в мен то сякаш спира в точката на очакването…

Той: (на глас) Хайде, започвам я.

        (наум) Пак не мога да се съсредоточа…

Тя: (на глас) Спорно да ти е!

      (наум) Дано не ти преча… с мислите си…

Той: (наум) Объркваш ме! Но зная, че ме чакаш.

Тя: (наум) Объркваш ме! Но зная, че те чакам.

Той: Мълчи.

Тя: Пише пореден стих:   

                                          В скайпа

               „Здравей!” –  премигва екранът безпристрастно.

               „Привет!” – моето бе въодушевено… страстно.

               Започна приказката ни неписана.

               Само клавишите не изглеждаха слисани.

                „Как си? Наспа ли се вече?”

                (Исках да звънне гласът ми, човече...)

                „Сънувах звездни водопади,

                а ние под тях – дръзки и млади...”

                Екранът заблестя колебливо...

                Беше започнало нещо красиво...

                И аз попаднах в тази магия,

                исках до дъно да я изпия...

                „Кога ще се видим?” – щях да напиша,

                но пръстите трепнаха над клавиша...

                Прочитам: „Хайде, потапям се в работа...”

                И отговарям: „О`кей.” (Знам, изненада 

                подготвил си – ще имам търпение,

                а дотогава – зареждам се с вдъхновение...)

                Макар че за всяка приказка (зная аз)

                ще удари дванайстият час.

                                                           ©  Павлина Христова Петрова