Парфюм.

Знам, че беше там.
Усетих парфюма ти.
Почувствах присъствието ти.
Изгарящо-ледено докосна ръката ми
и глухо попита ме: "Спиш ли?"
Останах все тъй студена,скована,
прикриваща всяка нанесена рана.
Обичах те... някога.
В близкото минало.
Хлапашки, наивно и глупаво...
Но все пак те обичах...
А ти бе тъй суров, непристъпен...
Прегради издигаше и не допускаше никого.
Сега май разменихме си ролите.
Имаше нещо...
Странно, непознато, очаквано...
Обичах те, въпреки всичко...
Носеше спомен за нещо далечно, недосегаемо.
Оставяше руини след себе си,
но все тъй мощен оставаше.
Вятър нежен и буря разрушителна,
Летен ден и зима сковаваща,
ада и рая във едно събираше.
Въпреки всичко ти вярвах.
Тъй безусловно, както вярвах във призраци,
приятни бяха лъжите,
наслада оставяха след себе си.
сладки бяха и раните,
защото знаех... от тебе са.
Помня дъждовната вечер,
помня калната алея
и пейката счупена... и нея...
Помня и тебе,
погледа безочлив,
но все пак пронизващ и красив.
„Как така край? Какво ти става?”
„Пораснах”.
Изражението - гневно и грозно
Говореше повече от думите.
Уморена май бях от всичко.
Преситена бях от сладко-горчива наслада.
Алеята безкрайна изглеждаше,
валеше дъждът, мокрещ всичко наоколо.
Нахално, неспирно... както тебе.
Тъмнината изпълваше всичко.
Погледът ти блуждаеше в стаята,
дори на моменти искрен изглеждаше.
Опитваш се да влезеш във съня ми,
както аз се опитвах във твоя.
Опитваш се с обувки да се промъкнеш в душата ми.
Опитваш се... но тя отдавна е стъпкана.
Опитваш се... и падаш зад стената от мене издигната.
Опитваш се и нищо... Търсиш ме...
Но не помниш, че аз отдавна бях намерена.
Има ли смисъл?
Тихо е.
Само тишината и ти.
Пронизващо.
Тръгна си.
Остана само полъхът на един парфюм…
Чужд и далечен…