Вкус на черници и мирис на нафта,
сигнал от товарна влакова композиция.
Напластената прах по страните на шкафа,
жълта верига от спрели таксита.

Аромат на кафе от джезве се разнася,
цигара догаря накрай пепелника.
Детският поглед жадно улавя
всеки нюанс, всяка утринна щриха.

Гарата долу, окъпана в слънце,
посреща, изпраща своите гости.
И сякаш бе вчера, но зрънце по зрънце
разпиляха се вече годините доста.

И сякаш пасиансът на дядо ми чака
да бъде изтеглена следваща карта.
И чувам далече, далече във мрака
как баба прелиства романът на Сартр.

После дойде и диагнозата страшна,
положиха първи ковчег, после втори
в земята студена, съсухрена, прашна...
Но никой отдавна за това не говори.

Опразниха стаите и врътнаха ключа,
домът онемя и потъна в безвремие.
Сякаш животът не беше се случвал,
сякаш и споменът няма значение.

И само албумите вяло напомнят,
че нещо било е, преди да угасне.
И мисли безцелни насън ме догонват
как този свят пуст с вечността ще си пасне.