Пеещи думи (...след стогодишна тишина)
Онемяха ми думите всички...
много тъжни, самотни и тихи.
Разпилени на букви и срички,
те в сърдечната стая се скриха.
Като малки ранени мишлета
свити в своя дом дълго живяха.
Ала някой повдигна резето
и светулки разпръсна из мрака.
Сивотата до бяло разнищи
и тъгата до грамче обрули.
Топъл полъх, невидимо-скришен,
им донесе от жаркия юли.
Кой е той ли? Навярно вълшебник...
Или някой от мене измислен.
Но в средата на скучния делник,
ето - думички пеят по листа.
© Жанет Велкова All rights reserved.
Липсват.
Поздрав най-сърдечен...