Пепеляшка

Пепеляшка огнището пали

и оглежда се в лумнал език,

топлината сърцето ù гали

и потичат през пепел сълзи.

Идват птици и бързо зърната,

разпилени по пода от зло,

пак събират в съда на стената

и изпъват за полет крило.

И защото е орехът кръгъл,

омагьосан разпуква се сам –

Пепеляшка от своя чер ъгъл

очарована гледа натам.

- Облечи се, защото те чакат,

до дванайсет на бала бъди!

Кочияшът каретата стяга –

една тиква, но даже лети.

А на бала... Там принцът скучае...

Но защо, принце, тъжен си ти?

Красотата е някак случайна,

чака среща той в свойте мечти.

И поглежда в прозявка часовник,

но щом после извръща очи

и... внезапно се чувства виновник,

от което дори му личи.

- Извинете, принцесо... бих искал...

И не чувства как в танц се върти...

Но въртят се със тях и стрелките

и в дванайсет дворецът звънти.

Принцът търси прекрасната дева

и сърцето му силно тупти.

- О, две вечери още остават,

непозната, ще дойдеш ли ти?

И в две вечери, тръпно омаян,

две царства той в света замени

за очите – желани – на тая,

с тях която за миг го плени.

Но нали няма нищо тъй вечно,

че да трае по-дълго от миг –

развали се магията млечна

и доби Пепеляшка чер лик.

Беше късно, когато дочу тя –

вече бие дванайстият час...

И остана принцът в почуда

със пантофка от златен атлаз.

Дълго търси той нежния глезен,

който бил е във нея обут...

На девойката пак в труд и песен

преминаваше тихо денят.

Други дàли живота си биха

да им стане по мярка това,

за което я търси жениха

и което сменил бе с царства.

Но седеше, потънала в пепел,

Пепеляшка, а двете сестри –

те посрещаха принца невесел,

който нея най-сетне откри.

В бяс и злоба попита той нервно

и му казаха: - Има едно...

едно още... момиче, но черно...

Той им махна с ръка „Все едно!”

Има срещи в час тежък и мрачен,

от които се срутва нощта,

и учуден, и трогнат – ти плачеш,

възхитен от най-прости неща.

Беше този час в малката къща

и бе принцът там този човек,

у когото съдбата отгръща

не по страница радост, а две!

1990г.