Трудно ще замениш перото със писалка,

но мастолото в буркана е отдавна замръзнало.

Нямаш избор, хващаш бездушната пластмаса

и започваш да редиш буквите като мъниста-

Една след друга, вече "някакви" си букви там поставяш

и замислено след всяка запетая и точица спираш,

и припомняш си някогашната наслада от перото:

Как заедно се разхождахте по редовете на белите листя

и как дарявяхте с живот всяка буква на света,

как заедно от нищото сътворявахте света,

как леко на стойката поставяше го и лампата загасяше,

а Луната горе изгряваше и деня изгаряше.

И сякаш сърцето ти започваше да пари

и кръвта в мастило

течащо във вените ти се изменяше.

Сякаш не ти, а някой друг в теб живееше

в тези кратки но вечни мигове.

А сега си просто сам,

само ти с някаква космическа пластмаса в ръка.