Песен за виелицата
Вали. Снежинки падат, порейки бездънната мъгла.
И падат. Върху нечий ствол или във нечии крака.
Не спират. Върху нечии криле или на нечий гръб.
Едни за всички, въпреки че носят щастие и скръб.
Вали. Погалват нечие дете, погалват нечия издънка.
Безшумно падат върху бръчка, нос, очи, кора и дрешна гънка.
Топят се върху нечий зъб, опашка, козина, око.
Докосват и приспиват по еднакъв начин нокти и листо.
Вали. Снежинки падат във замръзнала гора.
Дълбоко спят под тежък пласт новородените цветя.
Вали. Покрива бяло було тъмна пещера,
а вътре скрил се е козел от дневна светлина.
Напява. В разораното и ледено поле,
във къщата, където гуши се във майка си момче,
във гробището, там, където гарван пее, сова тихо шепне,
във езерото, там, где щом се чуе шум, душите трепнат.
От облаците спуска се студеещ вятър,
обгръщащ пръсти и копита в снежен мраз,
танцуващ заедно със всички в своя театър,
проникващ във гърла и скрити мисли в раз.
Прибира в своя дом гостоприемен всички,
еднакво лъчезарен за красив и крив,
за вълци и коне, змии и птички,
за лъв потиснат и човек игрив.
Усмихва се на всеки нов свой гост спокойно,
на всеки да излезе ще му коства двойно,
за всички е унищожително красива - снежна зима
- тъй тихичко усмихната и подлудяващо хрисима.
© Людмил Стоянов All rights reserved.
