нямо лъщи
тишината ми
измита до кръв
от дъжда
(свил се в сив облак
да се налее отново)
бягам
да се освободя
спъвам се
лепкава сянка
мокра
нащърбени нокти
в коленете ми впива
с вени изпъкнали
в черно усилие
привързва ме
в тих възел
и просмуква
най до дъното
сърцето ми.
Косите ми единствени останаха свободни –
тях не посмя да заплете във плен.
С вълни от блясък я милуват топлотворно
и пъстро запя… тишината във мен…
© Дора Павлова All rights reserved.