Песента на Върбата
Препусках сутрин към зората,
свободна като ведър слънчев лъч,
попивах със коси росата,
не сетила омраза, завист, жлъч.
Гората ме обгръщаше със клони,
вдишвах дъхави цветя,
водеха ме горските разклони
из млечните пътеки на нощта.
Но зла съдбата бе решила
да ми отнеме тази свобода
и тялото ми е във ствол извила,
ствол на плачеща върба.
И сега стоя на края на гората
сама, пропита със смола,
вслушана в на вятъра играта
и жуженето на някаква пчела.
Чакам някой тук да мине,
с клоните да зашумя
и преди да ме отмине
да оплача своята съдба.
© Тинка Това All rights reserved.
