Песничка за старите момчета
ПЕСНИЧКА ЗА СТАРИТЕ МОМЧЕТА
Все още носим тениски и дънки
и още свети в погледа копнеж,
но даже да е жарко лято вънка,
в косите ни проблясва зимен скреж.
Все още бихме скитали с момичета
до късна нощ край дунавския бряг,
и още бихме шепнали “Обичам те!”,
но вече тръгна вчерашният влак.
Пряко пролети чисти,
през летата златисти
този влак в есента ни отвежда
и стареем полека,
но крепи ни до века
неизменната светла надежда,
че е пътят далечен,
че животът е вечен
и макар че денят си отива,
ний ще слезем от влака
там, където ни чака
младостта ни безумно красива.
А той пътува към далечни гари
на времето по строгия закон
и привечер ще слезем, вече стари,
на някой неизвестен глух перон.
Той в хладната ни есен ни отвежда,
в която сутрин пада ранен мраз
и зъзне осланената надежда,
че многото все още е пред нас.
Пряко пролети чисти,
през летата златисти
този влак в есента ни отвежда
и стареем полека,
но крепи ни до века
неизменната светла надежда,
че се движим нагоре,
че пред нас е простора,
а последната гара – далечна,
че ще слезем от влака
там, където ни чака
младостта ни прекрасна и вечна.
Но дните ни към залеза отиват,
на слънцето с последните лъчи
и младостта ни, толкова красива,
от болка хапе устни и мълчи.
Тя махва ни за сбогом зад стъклото
и се стопява в падащия мрак,
а ний стоим изгубени,
защото
не тръгва никога обратен влак.
Пряко пролети чисти,
през летата златисти
този влак в есента ни отвежда
и стареем полека,
но крепи ни довека
неизменната светла надежда,
че е пътят далечен,
че животът е вечен,
а съдбата ни – пролетно бяла.
Но, отминала с влака,
само в спомена чака
младостта, като сън отлетяла.
Да, още бихме скитали с момичета
до късна нощ край дунавския бряг,
да, още бихме шепнали „Обичам те!”,
но вече тръгна вчерашният влак.
И спомен днес са утрините бели,
момичетата с късите поли...
Ах, вчерашни момчета остарели,
изтичащото време ни боли.
© Валентин Чернев All rights reserved.
