И слънцето ни изостави.
Гмурна се в лазурния си акварел
с детинско оправдание -
чакали го и на друг паралел.
Като песъчинка в окото,
с незабележима осезаемост.
Разстилам те върху платното
на спектакъла му монохромен.
Уж залисани по мързелива чайка,
дори не го изпратихме.
Поне от престорена учтивост,
можеше да му помахаме...