Петият сезон
Не всичко е изгубено,
когато две ръце ме чакат да ме стоплят.
И в пролет изумрудена
под цъфналите клонки обич носят.
Към мене се протягат
през бури, ветрове и много изпитания.
Към залезите бягат,
прогонват най- нелепите терзания.
По лятото ме водят,
даряват ми онези слънчеви усмивки,
с които през житата бродят,
в поле от макове… и сме щастливи.
Ооо, есента ни златна е.
В ръцете ти от мъдрост кехлибарени,
зрънца любов загатват
за чувствата ни топли, неподправени.
А щом снега затрупа,
ме гушват като пламък на камина.
Не всичко е изгубено
щом с теб през всичките сезони минем.
Но петият сезон е най- любим,
когато времето за теб и мен е спряло.
И двама с теб да го вървим,
с ръце обичащи… в косите с бяло.
