Пътуване между мъждивата светлина на утрото и не загасената крушка.
Страх ме е да направя малката крачка до ключа на лампата.
В момента тя е като море от ужас и разкъсани от тъмното викове - крачката.
Ужасът, който брутално разтваря клепачите ми с крясъка на изкормена с вещина птица.
Рутината на хилядократно извършени едни и същи деяния, сковава краката ми.
Първата нощна цигара, и вече не се страхувам толкова много от мислите си.
Не искам и не мога да погледна лицето на вещицата.
Кошмарно видение, разточено в леко вибриращите ми от ужас неврони.
Пътувам в лудия водовъртеж на убийствените си мисли.
Потапям се в него и излизам от там без дъх и с мъртвешки бледо лице.
Кой ми каза всичко това? - или просто си го помислих?
Какво са сънищата и какво да направим, за да не се сбъднат? ...