Когато полумракът е изстинал
и морно се отпуска върху теб,
когато са забравени причините,
когато са се върнали годините
във тялото след любене свирепо,

изваял своята мечта, Пигмалионе,
най-после си я съживил
и в мрежа от коси улавяш спомени,
а от съня й отмаляла радост рони
откъслечните строфи от неписан стих.

До теб лежи.
Допреди малко с тебе разговаря.
Сега усещаш топлина.
Гърдите ти дъхът й равномерен прогорява.
Не я буди.
До сутринта.