Писмо до приятелка
Мила приятелко,
Настояваш да ти пиша писмо.
Седем месеца все отлагах.
Някак си...
не ми стигаше времето
и все се надявах
да разбереш
и да се откажеш.
Пък и темата трудна -
живот и изкуство.
Но ти (от приятелски чувства),
държеше да чуеш живота ми.
Ще ти разкажа...
как ме ръфа този мръсник.
Като немска овчарка -
отляво,
отдясно,
отзад.
Безжалостно.
Истинска оргия.
Публична.
Невиртуална.
Тапетите тесни ми станаха,
а парите за други не стигаха.
Извини ме -
понякога ставам цинична.
Научих се.
Така оцелявах по-лесно.
Трябваше.
Петдесет кила
носеха две деца на плещите си.
Нямаше как -
таткото-капитан
абдикира
от семейния кораб.
Но аз бях майката.
Не на Земята,
а на децата си.
Без право на абдикация.
Преди си подавах и другата буза,
подарявах си ризата.
Все ме разбираха грешно
и ми смъкваха кожата.
Все се намираха мерзавци,
дето ме мислеха за овца
и се опитваха да ме стрижат
или да ме пекат на шиш.
Затова сега не устоявам.
И отвръщам на удари.
Научих се.
Трябваше.
Парите не стигаха.
Но знаеш ли, дори и тогава,
тялота ми не докосна
нелюбима ръка.
И сърцето ми такова -
обикновено.
Едноместно.
Не бях Девата.
И на рамото ми не кацна
Светия Дух.
Нито дори един гълъб,
камо ли - три -
както на твоето.
Но никога, мила,
никога не се впих в никого
като пиявица.
Не хленчех.
Не исках никой
да вижда сълзите ми.
Мразеха ме -
затова, че не хленча.
И не цапам
никого с кал и л.....а.
Измивах тихомълком,
със сълзи,
калта от себе си.
Не успях да стана
и съскаща птица -
нямах способности за това.
Разбирах, че всеки
има своята болка.
Мислеха, че съм ледена.
Но ме наричаха,
не вещица и змеица,
а Снежна кралица.
И много юнаци въздишаха.
Студеният лед, някак си,
ги привличаше.
Искаше им се да го разтопят.
Но огън не им достигаше.
Не им достигаше дъх.
А за изкуството...
То не е ли огледалото на живота?
Пък той знаеш ли,
не е само красив и изящен.
По-често е
сУрав,
корав,
клисав,
озъбен,
безхлебен,
кървав
и груб.
Такъв го правят негодници,
неразличаващи зло от добро.
Той е Герника и Пикасо,
Шипка и Верещагин,
Сартр и Погнусата,
Зола и Вертеп,
и Викът на Мунк,
и Достоевски.
За някой
той е разпятие кърваво.
Не любовно-сълзливо,
а истинско -
с пирони във дланите.
И боли.
Извини ме,
май стана доста грубо
писмото ми.
Дано все пак не смути
твоите лунни мечтания.
Аз доста отлагах,
но ти такова го пожела -
едно към едно.
Сега те целувам,
мила приятелко.
И ти пращам захарта
от сълзите си...
Да си поръсиш пастите,
за да не абортираш,
своята нова любов.
И прости ми,
но вече трябва
да мия чиниите -
аз съм от тези,
дето ги мият.
28.05.2007г.
© Даша All rights reserved.
