Писмо към любовта
Любов моя, пиша ти без да знам коя си.
Не знам срещали ли сме се или не.
Знам, че ще ти оголя душата си,
дори да разкъсаш сърцето ми на две.
Усещам урагана от искри тъй близо,
усещам тръсове в земните недра.
Цвете от топла светлина излиза
от пукнатините на студената скала.
Блика поточе високо в планината,
досущ сълзите ти тъй бистро.
Ще се намерим ли двама в тъмината
с желание тъй истинско и чисто?
Глупак съм да така да ти пиша, любима,
сякаш думите си на вятъра пилея.
Да не би душата ми пак да е ранима
или само така да те повикам умея?
Моля те, любов, покажи ми, че те има.
Дай ми знак и ти, незнайна съдба.
Знам, че си някъде там, любима,
и тежат ти нишките на чуждите сърца.
Не мога да ти обещая рай на земята,
нито в пъкъла сляпо да те заведа.
Следвам аз мечтите на словата;
в техните светове мога да те отнеса.
Развява ли вятъра косате ти, любима?
Трепва ли сърцето ти щом види небето?
Копнееш ли да видиш, че любовта я има?
Чуваш ли нов живот в песента на морето?
Търся те в безмерните ми сънища
с буйния пламък на млада надежда.
Фантазията ми е неспирно бликаща,
а поезията ми нейна скромна одежда.
Винаги убягвала си ми, любов...
Или пък аз от теб бягах и се крих?
Не мога вече да съм глух за твоя зов,
изплъзващ се от всеки следващ стих...
