Писмо от Алкатраз

Тук стените са влажни от тишина,

а времето се разклаща като ръждясала ключалка.

Пиша ти, за да не изгубя гласа си –

той е последното свободно нещо в този затвор.

Може би навън днес има протест,

може би вятърът разлиства знамена,

но аз тук разчитам само

на думите, които не могат да бъдат оковани.

Ако писмото стигне до теб,

знай – всяка клетка в човека има прозорец,

дори когато животът я нарича килия.

Понякога човек излиза от затвора,

но затворът не - от него.

Понякога свободата не е улица,

а тънка пътека между две болки.

Помниш ли 2013-а?

Тогава думите бяха меки като сняг,

който пада без да пита

дали земята е готова да го приеме.

Не знаехме още колко тежи мълчанието,

нито как едно писмо може да променя човек.

Вървяхме по улиците –

невинни като първите следи в снега,

а светът беше огромен и малко страшен.

И все пак вярвахме,

че думите могат да разтопят всяка стена,

че всяка рана – когато я назовеш –

става изход.

Сякаш светът се нуждаеше

точно от този наш шепот.

Сега двете времена се срещат:

затвореното и отвореното,

раненото и израстващото,

човекът от 2013-а

и човекът от днешния ден.

И разбирам –

всяко писмо е остров,

но всяко стихотворение е мост.

А между тях сме ние:

оцелели, словесни, свободни.