Писмо от петия поход
Изпълзяла от мрака на скуката,
на седлото до мен приседна тъгата -
съвсем, ама съвсем непоканена...
Казах ѝ да си тръгва, повторих ѝ -
тя се направи на глуха
и като вещица хвърли плаща си
непрогледен -
върху душата ми...
Предадох се...
А бях рицар... от далечния Орден на Залеза.
Печелил битки безбройни,
но... нито една война...
Побелял като планински връх -
сега усещам колко много ми стягат
доспехите - от мисли, от патина...
Спирам коня си и не зная накъде да вървя...
И уморените рицари могат да бъдат обичани...
Ти... ти ме накара да повярвам в това.
След листопада на гордостта и блясъка
остават душите...
Оголени като незараснали рани
и повече от удар на меч болят...
И понеже...
бивши мечти и бивши рицари няма.
Доживелите до старост - за бивши не се броят...
Мечът не става за патерица,
както и шлемът за кана...
Рицарството...
Рицарството просто не е занаят...
Накъде да поема от рамото на кръстопътя?
Уморих се!...
Не са ми нужни повече чужди войни!...
Захвърлям щита...
С пиката ще пробода съвестта си...
Рицар искам да бъда само за теб.
Идвам - прошарен от рани...
Ще ги излекуваш, нали?...
© Красимир Чернев All rights reserved.
