Писъмце без отговор
В Кутия стара от обувки,
с лепен за кой ли път капак,
лежат безценните за мен писма.
Най-отгоре, сгушило се птиче
очаква да го взема в шепи пак;
Писъмце, което преди време
пъхна в джоба ми свенливо,
бяло, слънчево момиче,
а сетне дяволито и щастливо,
ведно с усмивката нанякъде изтича...
Лист от ученическа тетрадка
още къта нейната мечта –
простичка, почти като въздишка кратка:
„Влюбих се... Обикнах те
в началото на есента,
там, в ласкавата пазва на гората.
Ще помня винаги пастелното ухание
преди целувката... и тихите стенания
на изгубилите се за кратко устни.
Усетих там, за първи път,
как парят неизречените чувства,
как, препълнили до изнемога длани,
с връхчетата на любящи пръсти,
нашепват най-желаните признания.
Знам, далеко е до есента ни,
но понякога мечтая си, така - ръка в ръка,
отново да пристъпим в нея Двама!”
Есента дойде... У мен. В косите.
Ала Момичето... Момичето го няма!
Писмо, останало без отговор;
В предългите години не успях
до новия ù дом да го изпратя.
Не смогна да пробие здрача
и най-отчаяният стон...
А знаете, дотам не ходи раздавачът.
Но... все по-близо, ден след ден,
към нея Отговорът крачи.
17.01.2015
© Людмил Нешев All rights reserved.
