Плач
От тия, на които без остатък се раздадох,
дори прашинка не получих...
Не хлипай, дух у мен, не смей!
В сърце бездомно ти, тъга, не пей!
Макар че те със думи и дела ме газиха,
напусто се опитвах да намразя.
Сърце самотно, ти си жива рана,
а аз от твойта болка съм пияна!
И тия, дето със любов нахраних,
кълваха ме като крадливи врани.
Затуй, че във краката им не лазих,
наказаха ме затова с омраза.
Със самотата на трапезата си сядам,
а залъкът горчи и ми присяда.
Животът ми е безутешен кръст,
кован със клинове от злост и мъст.
Говорят, че кръвта вода не става,
но се превръща във забрава...
Дух мой, безсмъртен, замълчи, недей
да мръзнеш, от безлюбие не леденей!
Не бях светица, но не съм и грешница,
затуй, сърце, не страдай безутешно!
Къде да диря милост и утеха,
щом те от мене всичко взеха, взеха...
Недей, сърце, в горчилка да се давиш,
опитай се, сърце, да ги забравиш.
Вий мъката като в комин на хижа,
а безучастен Бог отгоре гледа
и не го е грижа...
© Диана Кънева All rights reserved.
