Платоничен студ

Дошла е сутрин с престилката си бяла,

но на слънцето дирята чезней.

Лагерният огън още сгрява -

последната главня в него тлей.

Сърцето ми, самотно в жарава,

угасва с надеждата сурова.

Дали нощеска пил съм пак отрова?

Отровата на дните здрачни,

родени от мъчната утроба.

На масата с лицемери мрачни -

чашката да поделиш със злоба.

Но моите очи са веч отзели

да гледат крайщникът на хляба как делиш.

Монетите за трудните ни дни събрани,

ще стигнат ли да се развеселиш?

А някога ще бият ли за нас камбани?

***

Замечтано аз поглеждам към небето

и споменът за теб остава в мен.

Както гледах чашата си тъй отзето,

си спомням и за онзи слънчев ден -

сред дърветата, сгушени в дерето.

Не спират да напират сълзи в мен!

Но този ден остава тъй далеч.

За горест ли съм, Боже, аз роден?

И дърветата са веч подложени на сеч…

Трески е споменът на нашата мечта,

превърнала се в глупа мисъл -

да мога залъкът с теб да разделя…

***

За туй ли съм сега глава улисал,

над душата си - двубоят тъй жесток?

На раните жарта си аз кандисах

и насъбралият се в мен порок -

събаря ми моралът уж висок…

И додея ми вече да скитам.

От лагер на лагер,

от друм на друг.

И стига с тоя театър безпощаден,

да те виждам с бъдещия нов съпруг.

А моята обич за теб ще остане,

заскрежена вечно в платоничен студ…

Без път останал, жаден за победа –

изглежда небето е смрачило над мен.

Дъждът се засилва и с усмивката бледа,

свивам се плахо до онази главня.

Угаснала е вече и с надежда последна -

в студения мрак ще заспя…