По човешки
Те минаха през съд човешки,
линчувани от зли езици.
И оковани в чужди догми тежки,
от паство върли еретици,
поведени към своя пъкъл,
вървяха несломимо горди.
След тях агония и мъка
съзвучно смесваха акорди.
А любовта, като опечалена майка,
си скубеше косите бели.
В небето гмуркаха се чайки
и с човки синята дантела
накъсваха като раздрана плът.
Небето, в залезно червено,
изплакваше за първи път
свойто злато, претопено.
И ваеше им ореоли святи,
подобно на халки венчални.
Душите им в едно се сляха
пред храма Божи ритуално.
И в първия си брачен валс
се завъртяха с центробежна сила.
Присъдата им-смешен фарс,
от срам се беше изчервила.
Тогава Бог постанови,
човеците, които съдят,
смирено да сведат глави.
И чак тогава ще пребъдат.
Днес тяхното съдебно дело
превърна се във сватба пищна.
А любовта хорото бе повела,
сияйна и благословена Свише.
Небето си изтри сълзите,
а слънцето разпусна плитки.
Погали със лъчи тревите.
И се родиха бели маргаритки.
И хората видяха колко
красив е тоя свят без злоба.
Преви се дявола от болка
във майчината си утроба.
А влюбените младоженци
с нощта повиха се интимно.
И хлопна тоя свят кепенци
над любовта им чиста и невинна.
© Jane Doe All rights reserved.
