По детски бяло
Откакто заваляха тия дни
със светещи в сребристо ореоли,
откакто дъщеря ми се роди,
душата ми прилича на прозорец.
През него не наднича суета,
а само утринни лъчи се смеят.
Пулсираща от обич доброта
над дните й полека се люлее,
докато спи във мъничката люлка
и сигурно сънува, че е птица.
Очите й приличат на светулки -
през тях светът по детски бял се вижда.
И сигурно все още помни Бог,
и честичко със него си говори.
Плачът й възвестява като с гонг,
че иска да ни сподели какво е
да бъдеш много мъничък, а цял
и още да докосваш небесата,
преди светът да е докрай съзрял
за истинската същност на децата.
И затова, докато тишина
над крехкия й сън сега се рони,
у себе си засявам синева -
да бъде утре шепотът за полет...
© Бистра Малинова All rights reserved.
