По пътека позната...
Уморих се от бродене,
скитница тъй дълго бях,
пареха нозе от ходене,
ярост носех, но и страх.
Дните бяха приемливи,
а нощите едва вървяха:
мрачни, тихи, страхливи,
едва дочаквах до зората.
Усукана в сенки-спомени
крачех, не, бягах от нощта.
Росата бе сълзи отронени,
отнемащи нюанса от цвета.
Така безцветното настъпи
и блясъкът изчезна в мрак.
Шепнеща две думи скъпи
зовях, копнях те, пак и пак...
Ад ли беше, свят ли бесен?
Мокрота от паднали листа -
изгниващи души във есен,
горяха босите ми стъпала...
В миг проблесна светлина,
сън било е, по пътека бяла,
ъгловата, носеща топлина
насън към теб съм вървяла...
(а)
09.10.2008г;
(цикъл "Бяло перо")
© Анета Саманлиева All rights reserved.
