По самодивски
Още непукнала ясна зора,
млад овчарко, стадо извеждаш.
Ехо долита - свириш ли пак? -
кавалът ти плаче, нарежда.
Рана ли носиш - тежък олтар -
дето минеш, съхне тревата.
Мира нямаш - все ти бяга съня...
И боли ме за тебе душата...
Ще дойда на пръсти, ще нося цветя,
стрък по стрък по теб ще ги вплитам.
Ще умия лицето ти с бистра вода -
Еньовденска роса лековита.
Ще сторя ръцете си нежна върба,
ще те милвам - тъгата ти да измия;
от сърцето си - извор жива вода -
да пиеш, да се ненапиеш.
Ще сипя брашно, сол и квас
във нощвите - девет пъти умити.
Погача-мерак ще съм, с медна пара,
с трошици любовност ще те заситя.
Ще увия бръшлян, като клетва, по теб -
като мен да не найдеш никоя втора -
калем от лоза, за теб присаден
и единствена твоя изгора.
© Светла Илиева All rights reserved.
(Аз си мислех, че само аз съм така 
