По скулите ми лепне тишината
По скулите ми лепне тишината,
почти шамарна, сепната и зла.
И иде ми Оная със Косата
да пие чай със мен да призова.
(Ох, твърде суицидно. Тъкмо аз ли?
Не ми отива мъртво амплоа.)
Изтъркано от употреба Щастие
опитва да ме стигне със ръка.
Но моята, отдавна недокосвана,
се свива във напрегнато кълбо.
(Не искам да се чувствам като просяк,
за малко пуснат в нечие легло.)
По-гъста от смола е тишината
и всеки звук свисти като оса.
Гранитно-непристъпна е вратата...
(Ключът за нея с мен ще отнеса.)
© Ели All rights reserved.
много сте мили, благодаря.
