По улиците дрипави дечица просят,

без свян протягат малките ръчички,

че дните нищичко не искат да им носят,

а всички сред тълпата са самички.

От рано свикнали на студ и глад,

познали страшната до болка дума "няма",

протягат длан да просят хляб! -

приели всяка пошлост и измама...

В очите им недетски, в усмивките измъчени,

огромна болка и житейска мъдрост се чете,

от всяко щастие и радост са отлъчени,

живеещи под чуждо слънце и небе.

И те мълчат... мълчанието им крещи!

Крещят протегнатите малки длани,

а дъжд и сняг над тях вали,

валят над тях обиди и измами...

И всеки лъже съвестта си,

когато пусне нещо в протегнатите длани,

и съвестта стои излъгана,

и отминава всичко с мълчание...

По мокрите и кални улици

стоят да просят НАШИТЕ деца,

деца на НАШАТА съвест и НАШЕТО бъдеще,

не намерили място в НАШИТЕ сърца....

Те искат милост, а не просят милостиня,

те искат милост от безмилостния свят...

Пред малките им длани, като пред светиня,

прекланям се да моля милост АЗ...