Търкулнах се.
От корена далеч,
по воля на Съдбата.
Приех неволята си
като меч
и безсловесно,
корен впих в земята.
Растях. С годините.
Налях стебло.
Научих се
да правя сянка.
Сезоните
поспираха край мен
за кратка
сладка дрямка.
А мечът?
Със стотиците игли
на обич и на дом ухае.
Подслон за времена и дни.
С шишарките
Надеждата играе...
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
