По вълните на времето
По вълните на времето пусто
мойта свита уста все мълчи,
а ми идва да викна из пруста,
из гората, где вятър бучи.
Дето гинеха снажни хайдути,
а в полето след черни бразди
върху рала с ръцете подути
стискат дръжките наште деди.
И ми идва да викна, запея
на кавала по тънкия кръст,
като онзи предтеча Орфея
на Родопа, издигнала ръст.
На Балкана под билото снажно,
дето Ботев комита възпя,
на Беласица, Руен, Огражден
и на Тракия плодна пръстта.
Вместо мен, нека те да говорят,
нека песни хайдушки редят
за Индже, за дрънчащи окови –
свити устни пред тях да мълчат.
© Иван Христов All rights reserved.
