По здрач

Смрачѝ се, смрачѝ, а над моята стряха,

ни повей усещам, ни пиле прехвърча.

Излизам смутена, гола и плаха -

нощта се надвесва над мен вездесъща.

Аз, малкото цвете, самотното птиче,

безсилна пред всички недра на простора -

мен кой ще ме помни, и кой ще обича,

освен този образ в добрата икона?

Човек ли ще дойде, душа ли ще носи?

Малцина четяха ме с поглед дълбоко.

И аз на небето задавам въпроси,

а то - мълчаливо. И все по-високо.

Смрачѝ се, смрачѝ, а над моята стряха,

ни повей усещам, ни пиле прехвърча.

Аз гледам звездите - самотна и плаха.

Нощта ме загръща с душа вездесъща.