Под номер тринадесет
Тринайсетият котарак не беше черен,
но святкаха очите му - зелени изумруди.
С походка сластна, огнено-премерена,
мър-мъркащи желания у мен събуди.
Тринадесети бе по ред в тефтера ми.
Луната петъчна забременя по спешност
от силния ми порив да зачеркна
предишните дванайсе като грешка.
Дванайсет пъти скрита в миша кожа
аз, котката, родена да печели,
сама им давах хляба си и ножа,
желания, надежда и постеля
във името на капчицата щастие,
страхът от самотата до огнището,
да зазвънти със друга чаша чашата ми...
И все такива мислички на мишка.
Но днес разбрах била съм точно смотла
и досега същественото съм пропускала:
Котаците обичат силни котки,
а мишки си похапват на закуска.
Валентина Йосифова
05.09.2015 г.
© Валентина Лозова All rights reserved.
