Под студените дни
(на Йоана)
Защото огнен дъх е любовта,
в посоката на севера изстивам.
Не искам да е зимна мисълта,
а пролетен килим да ти постилам.
Жена-дете и горско цвете, ти,
на юга носиш хоризонта зноен.
Вселяваш само весели мечти
и ме обливаш с топъл дъжд пороен.
До теб застанал, оживявам аз
в лъча първак на изгрева забързан.
Отеква в мен неземния ти глас,
а щастието е небесен бързей.
Смалени върху земното кълбо
загубваме телата си и зная -
пълзим върху мистично колело.
Назад да тръгнем, стигаме до края.
Напред да тръгнем, ще се върнем пак
все някой ден в отправното начало
и любовта ни ще е вечен знак
на някакво невидимо махало.
(Какъв е смисълът? Ти не мисли, сърце!)
Обичам те, защото ме погледна
с очи като протегнати ръце
над мрачната и непрогледна бездна.
© Младен Мисана All rights reserved.
