Навън върлуват бури

и вятърът свисти, бушува-

размята ледени поли!

Дървета, клони, храсти -

без мъка , свива до земи!

Снежинки бели, нежни,

задръсват пътища, пътеки!

Издигат снежни планини!

И вълк самотен, някъде в гората

зове подобните си -

за подкрепа!

Той само глас да чуе иска!

Да знае, че не е загубен,

че не за винаги е сам - един!

Луната някак безучастно грее

Наднича любопитно,

във домове, отдавна празни...

Забравили, какво е топлина

и пещ гореща...

И килнали калпак

комини празни,

мечтаят, да запушат пак лула,

и мириса на топла питка,

да буди сутрин пак света

А ранобудните стопанки,

килими, шарени - горящи багри,

да тупат пак в снега!

Деца да тичат!

Смях и глъч да има!

Някой, пак да вдига врява!

Живот да има! -

туй сънуват и мечтаят си,

самотните комини във снега...

А аз, лежа в постелята си топла,

и сън не спира върху моите очи

и ме изгарят мисли тежки,

за това...

Дали, тоз вълк самотен,

не е и предсказание...

"Подшушване",

за нас човеците...

За нашата съдба...

Дали и ние, като вълци

един към друг, освирепели днес,

не ще се случи да крещим в безкрая...

Дано пък чуем глас...

от някъде,

да отговори...

Valentina Mitova

18/01/2022