Поете
Поете, поете, ти който възпяваш,
незнайни и тъжни, и смешни неща,
ти който с любов и смях озаряваш
безбройни, или само колцина сърца.
Поете, ти който си беден до гуша,
ти който си гол с къркорещ стомах,
ти който си извор във жега и суша,
но ти който разбрал си, че всичко е прах!
Ти си човекът, един от ония,
дето на плещите крехки крепи
надеждица, колкото семка на тия,
чиято душица полумъртва лежи.
На тия дето те сочат със пръсти,
и ти се смеят тайно във гръб,
ония със гушите, с тумбаците тлъсти,
които без повод имат ти зъб!
Но ти ги обичаш, поете, човеко!
Защото разбрал си, че всички сме прах!
Разбрал си че бремето тяхно, ужким тъй леко,
ги води към бездната и страшният крах -
на душата, когато тя с крясък отлита,
отива нанякъде в ужас, но пак,
скърца със зъби, проклина и вика,
и полита завинаги в черния мрак!
Затова и си ти, поете, ЗАТОВА СИ!
Да можеш сред този безумен летеж.
Да можеш все някак, все някак да можеш!
Пред бездната някой, все някак да спреш...
© Лебовски All rights reserved.
иначе поезията би била безсмислена и самоцелна
