Поетите? Те от любов умират
В очите на всичките бездомни,
в душа на котка и сърце на куче.
Човекът добротата как да помни?
Живее и си тръгва ненаучен
на обич и от гордост ли, какво ли,
душата си не смее да оголи.
Нарамил своя делник, бърза, смята,
а после – нощ, вечеря – прости нужди.
Превърнали сме в сметище Земята,
със своите живеем... всъщност чужди.
Звездите ли? О, да – тела небесни.
Любов ли? В книги, стихове и песни.
Прашинки сме и ние във Всемира,
измисляме си Бог, съдба и карма.
Поетите? Те от любов умират.
Глупаци! Който иска да им вярва...
А някъде... Не сещащ глад и жажда,
поет отново от любов се ражда...
© Надежда Ангелова All rights reserved. ✍️ No AI Used
