Поетът е Вселенски луд
ПОЕТЪТ Е ВСЕЛЕНСКИ ЛУД
Ще те разказвам някой ден,
на Господа ще те разказвам,
несвестен – градският кретен –
със изфирясал мозък – язва,
за теб на плажа ще крещя
след параходната бурия
и по алеите с цветя
из нощите по теб ще вия,
не аз, а Господ Бог е луд
и всички в моя град са луди,
щом само аз във зной и студ
сънувам още пеперуди,
летя и пея в небеса,
и вярвам със душа отвъдна,
че горе стават чудеса
и приказките ще се сбъднат,
че нейде – в синия безмер
и аз ще хвърля тежки котви,
и с теб на Божия тефтер
ще сложа честния си подпис.
Нима боли, че съм ти вик?
Боли ме, че не съм ти песен.
Пришпорвам си деня с камшик –
хриптеж на кон въз скат отвесен,
разкъсал страшната юзда,
самоубийствен – и прекрасен –
живях в летеж – пях в свобода,
не дъвках слама в празни ясли,
не се накичих с акселбант,
за почести не найдох време,
добре живяхме с Росинант –
дръглив Пегас, но – мой, със стреме! –
като си тръгна някой ден,
платил с петачето си клето,
въпросът всъщност е решен –
да, жив е той, във мен – поетът,
той слиза в бездни зинал студ,
лети в небета – ад за птици…
Поетът е Вселенски луд
с пламтящи от любов зеници.
© Валери Станков All rights reserved.
