Поетът се моли
Орахме по къртовски с нокти земята,
небето разкъсваше тътенът глух,
събирахме, кътахме вещи и злато,
мълчаха душите – с препълнен търбух.
Дете изгладняло, подритвахме – скришом.
Свещици купувахме – с дребни пари.
И Бог премълчаваше – станал излишен,
неискана прошка, кому да дари?
Доброто – осмяно и в грях заклеймено,
в сърцето не псето бездомно се скри.
С клошарите залче дели – на студено.
В най-тъмните нощи молитви гори.
Едничка искра сред разрухата свети,
полита в небето молитва: Недей!
Щади ги, о Боже, децата си клети!
Поетът се моли. Сам, луд Прометей...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
