Погледни ме!

Погледни ме!

Виждаш в мен косите бели,

уморените очи зад стари очила,

бръчки по лицето ми са паяжини оплели,

стъпвам бавно със бастун в ръка.

И това е всичко – аз за теб съм само Старост.

Изхабен, повехнал, немощен човек.

Сякаш, че ме няма-мисли твойта младост

нивга не съм бил, не ще съм занапред...

Чуй ме! Може името ти да забравям,

но в ума си кътам мигове безчет.

За живота имам дълго да разправям

преживал съм много- мога и да дам съвет.

Имах радости, победи, болки и беди

и живях със настървение, безрасъден бях дори.

Знам с какво се бориш често-

аз самият оцелявал съм в борби.

И какво те радва- мен ми е известно,

че изпълнен  си, разбирам, със мечти.

Да, проправяш си пътека във живота-

ти по мойте стъпки, казваш, не вървиш.

Движиш се, обаче, в същата посока-

кръговрата няма как да промениш.

Грохнал съм, а силен бях преди.

Имах всичко, кретам днес немил-недраг.

Странно е, но  аз съм това, което ще си ти.

Тъй че, спри се! Погледни ме пак!