Погледни... Небето сякаш е оловно,
толкова е тежко, изсмуква очите мои!
В орбитите - кръв, черна, отровна,
има нещо древно, дух несвойствен.

Погледни... Небето сякаш ни поглъща,
така наситено и живо, пулсира някак то!
Пред мене тази сутрин, чисто се разгърна,
спрях парализиран, без да знам и аз защо.

Погледни... Небето бавно ни изсмуква,
нагоре, нагоре, нагоре, плътта ми се отдръпва,
с пукот влажен, път да стори, да, пролука,
на нещо вътре, a Чернотата в мен потръпва.

Погледни... Небето сякаш изрeва ни,
боботещ тътен, бавен, дълъг, необятен,
разтърсващ ураган тялото ми блъсна,
светът разми се, зов от Бога пратен...
                
Пoгледни, погледни, погледни! Небето се разтваря!!!
Спри да дишаш! Спри да мислиш! Спри да бъдеш!
Май разбираш, какво опитва се да ни покаже?
Опомни се, ний сме нищо, нищо! А то е бездънно...

Николай Цветинов (Meddle), 2008

Между Демони и Божества (IX)