Не си ме питала защо
мълча, когато зазорява.
Понякога броя до сто.
Така гневът ми преминава.
Не искам сенчица дори
да падне върху твойто рамо.
Пред нас са дните ни добри,
в които вечно ще сме двама.
До мен ли си, вали дъждът
и гали с пръстчета стъклата.
И утрин – скитница без път,
завесите си нежни мята.
Сред здрача син да помълчим –
два стръка мак сред юлска слама.
Потъвам в твоите очи.
И знай – обител друга нямам.
© Слави Тодоров All rights reserved.