Пожарите си вътрешни разливам
И очите, и косите ти разпарят
тялото и голата ми същност,
бавно, като роза се разтварям,
имам те, и вече не е същото.
Млечното във тебе ме поглъща,
всяка фибра в теб е съвършено нежна,
копринена, изгарящо прегръщаш ме,
и топлина очите ми премрежва,
и оплитам се във твоите вълнения,
във паяжината от златно щастие,
във твоя свят, на други измерения,
на обичане, копнежи, многовластие...
На люлките на твоите сияния,
полюшвам се, откъснал се от земно,
чертаят пръстите ти обещания,
че днес ще ме обичат за последно.
А аз дори не искам да ги чуя,
нали сега във себе си ги взимам,
нали сега по бялото на шията,
пожарите си вътрешни разливам.
И дреме ми дали ще дойде утрото,
щом тази вечер в твоите ръце умирам,
веднъж щом съмне, няма да е същото,
сега обичам те, желая те, не спирам...
© Деян Димитров All rights reserved.
