Покой

Гибелен гняв убива всичко в мен.

За сторения грях, земята нека се отвори.

Разумът нездрав погубва моето сърце,

 мълчаливо търсещо онази самота.

Усамотена на морския бряг сега,

гневна  гледам  в далечината,

обезверена, плачеща сама,

изгубила не само любовта.

Наранена, съкрушена.

В пряк двубой с живота и смъртта.

Задавам си въпроса: ???

Отговори нямам! Животът е илюзия.

Няма  я любовта, няма  и надеждата дори.

Съдба коварна, разделила две сърца.

Обречена за винаги на самота.

Страдаща, изгубена душа.

Когато съм на дъното  в ада,

сама самичка и душата ми се стяга.

Дори не ми се иска да говоря,

 сякаш чакам вратата там да се отвори.

Някой да ми подаде  ръка,

Дори да бъде тя...

За да намеря аз покоя

 за  мен и моята душа.